Публикации
Виж, не се забравя ей така любов, която много ти е дала. Която ти е вземала съня, която за ръка те е държала. Която те е вдигала и над омръзналите вече битовизми. Която е засищала и глад, която ти е давала и риза. Не се преглъща като залък тя - застава ти на гърлото и дращи. Отива си с нечувана цена, която много трудно се заплаща. Не се прежалва и със черен шал - тя мрази някой помен да ù прави. Каквото и преди да си ù дал, не ще си го откупиш. Не продава! Не я очаквай в някой друг живот. Един път се гори във този огън. Не се забравя истинска любов. И двеста пъти да ù кажеш сбогом! /"Не се забравя", Мартин Спасов/
Трябваш ми в моя свят... Гоня те във времето И сега живеем в спомени, по-истински от този миг Нужен си ми, защото те обичам Изпълваш целия ми свят със смисъл Има стъпки, които вървя само заради теб, а други правя сякаш си до мен Пиша ти, говоря с теб на ум, правя всичко, както ако и да си винаги до мен Дали греша- едва ли- нима греши човек, щом се преражда с обич всеки път П,С. Винаги ме караш да се усмихвам, където и да си :)
♡
"Не вярвай в думите - нито в собствените си, нито в чуждите... Вярвай само в делата - в собствените си и в чуждите!" Лев Толстой
...
Мога от теб физически да съм далеч, но в себе си нося част от теб... Онази, която ме кара да поемам дъх, да искам да те търся във всеки атом, да искам да ти дам всичко, да не мога да продължа щом не си близо Дори морето ми говори с твоя глас, пясъка ме обгръща с твоите длани...теб виждам във всичко
Теб
Помирявам се със себе си Поемам липсата ти дълбоко в душата си Прегръщам те на ум, затварям очи и си представям пътя към твоятя душата Има те, някъде сега, а си навсякъде около мен Дълго и трудно е. Не искаш Имаш нужда, но тя не те води Приемам пътя Ще се разтваря в него, в теб...и ако те срещна пак там ще зная, че той винаги ще ни свързва Ти си моята империя от воля, сила и радост, ти си моят бял гълъб, ти си моята вярна посока към всичко. Теб дишам, с теб живея...
Живея от теб Откъс от „Дивните облаци“ на Франсоаз Саган "Не ми пука, че ще умра - единственият ми страх е, че ти ще умреш. Далеч по-важен от каквото и да било, от каквато и да е идея, е твоят дъх върху мен. Нащрек съм, като животно. Щом се събудиш, вмъквам се в теб, в съзнанието ти. Връхлитам те. Живея от теб". Франсоаз Саган, "Дивните облаци"
....
Sometimes quite very often sometimes I feel lonely, weak and afraid Like I need someone, a particular one to take my hand and bring me out of it, always, forever Like I need someOne to takes care of me Like I need him to be stronger than me So strong that I ll feel safe
Sometimes
Sometimes the path is all you got You walk and you walk and you walk... You meet people, you stop by them, you create, you pray with them, u move by them, you move them Then ...only sometimes, but then you have to walk away. Not because you want, but cos they dont know if they want you in their life. And then accidently(acvidents do not exit) you go lost in your own world
Muchness
I reached home Even my town is not mine anymore Or the sky I cried the road out, cos missed the road with you Every place remained we passed there, so the way home was way with you So clearly I used to see "then" till my reality came to mix every then and now Came to house This house speaks now your language Every place is a place with you...even the bed isnt mine any more Neighter my body, my legs, my hips, my skin, my mouth, hair, heart, soul...self Yours! Nothing to do with it... Nothing
Стари момичета
Събудих се на 45 Наживяла се, недообичала, претръпнала насила към живота, раздала и подарила моменти, истини, усмивки, въздишки, любов... Бях написала поне 100 смс през последните дни, които не пращах и триех, за да започна отначало Знаех вътре в себе си, че не си готов да чуеш нищо от мен. А може би момента беше съвсем отминал безвъзвратно за нас Станах... Минаваше 11...и беше време да се приготвя Погледнах се за един много дълъг момент в огледалото Дивачка... Скоро ставах на 30, а сякаш се бях родила на 100 и така има-няма последнити 3 века... Нямах усещане за времето...Душата ми беше стара и преситена... Толкова трудно стана с времето някой да ме впечатли...или изненада Гримирах се бавно В ума ми пулсираше идея как някой ме отвлича...Далеч... Накой, Той, все тая...Съдбата ми имаше само едно лице и име ... Сложих очна линия, руж, наситено матово червило и обувки в тон Не бързах, нощта едва сега започваше...
was wondering how far mad mind goes crazy far above all she ran besides the bridge heared his quick steps and knew its too late to jump her feet hurted of the run her heart pumped wildly inside her chest it was over was just matter of few steps to grab her hair and smash her at once her mouth was sticky,the air was passing fast of stream and the sweat drops were running alover her skin then nothing she heared nothing what happened ?! was impossible that he gave up he never did he chased his victim till end not now...something happened and was out of any rules
There is no future story to be written All I ve said and done Nothing s left inside to be shared I cant pretend, cant just be without will to share my inner sky with you Am too lost and nothing worths to go on Empty,so empty that every minute is waste of air and loneliness I talk cos I have to, I exist, cos I have to, appear just to make things go on Nothings same, nothing makes me smile, any laugh is just to escape moments Cant go on any more... Need end up with all Knowing its time up soon keeps me standing Soon comes to release me of myself
Day by day
Day by day lost and lost after you I cant go on my own, I cant handle the life any more Worlds get too big and so strange to me after you...
От ''Истории за Алис, която се загуби в собствения си свят'' Вървях по шумните улици Знаех, че са шумни, защото с периферията улавях движения, хора, светлини, сгради, неща Минавах покрай тях без да отчитам какво са всъщност, не ме и интересуваше А над всичко или по-скоро във всичко се бе обгърнал мрак Гъст, плътен, изолиращ целия свят, всичко и всички Мозъка ми пулсираше празен, отдаващ само ход с крачките и дишането Постепенно усещах как краката, коленете, слабините, тялото ми се разпадаше на милиарди частици и мрака ги поглъщаше доволен, че заема тяхното място Вървях Тялото ми олекваше, съзнанието отдавна бе спряло да търси място, в което да се приюти и полека изтичаше в небитието Не умирах. Уви... По дяволите Защо не !!!! ??? А исках Имах нужда дали да ме блъсне кола, самолет, да се отвори земята и целия Ад да ме погълне заедно с прегладнелия Цербер И, о Бога ми щях да бъда щастлива от такъв край ! Вместо това около мен лепкав вакуум си създаваш
Често си говоря с приятели за писането... особено с ония четиримата, които ще прочетат и ще посегнат да се обадят веднага още след първият ред тук -don't do it ! Няма повод за драма, гайс Изчерпах се някак просто и ми трябва outstandish off Зная че- Често пишем заедно Често създаваме онези откачени и далечни истории, полу преживени, полу изфантазирани, много пожелани, а още по-често ви режа главите и съм...е, знаете си .... Живеем в тях и всеки от нас е избрал това да бъде местенцето, където да отиваме, когато ни доскучае от всичко, и всички. Или просто за да придадем още цвят на света си и да увлечем още някой в играта на думи... Където ще бъдем себе си и още много неща Но днес отказах... Яска, знам че си ми сърдит до Ада и обратно, но нямам сили. Ще ти се обадя, когато имам нова история или си отблокирам фантазията поне Пярпурният дракон вече не ми дава посока, за да драсна и 2 реда, а това е ядрена катастрофа ... Ели, от теб по-малко очаквам да
Опитвам се да се сетя какво търсех да напиша .... приближих се, още се усещаше миризма на тежък тютюн и застоял въздух примесен с пот погледнах се в огледалото ...отражението не беше мое нямаше място за излишни думи- оттам ме гледаше съвършено друг човек дневникът на един луд ... тя...или той туп.туп.туп.туп...бавно броях ударите, които отекваха в главата и по тялото ми той ... започнаха да прииждат хаотични мисли и пак ...той... вдишах дълбоко той огледах се, нямаше никого не дишах чужд въздух... нямаше какво да се случи- всичко бе заминало по дяволите усмихнах се в себе си, а отражението продължи да ме гледа мъртвешки бледо и нагло подминах нямаше какво да търся повече тук, мястото не беше важно той беше по следите ми и колкото повече се боях, толкова по-лесно надушваше страха ми ... -погледни се-наложих си да обърна глава и да се вгледам в лицето отсреща -хубава си, умна, хищна, прикрита, а той е просто един мъж ... кафявите очи се разшириха при тези мисли,