Лежах безмълвно в равното поле на безвремието
Земята беше топла, такъв бе и въздуха...осеян със звезди, закачени нежно и леко по небосвода
Бездушието на всичко наоколо ме беше изтощило до крайност, дишах, а нямаше значение...
Бях благодарна единствено, че успявах все още да виждам поне красотата на живота, останал отвъд моя собствен мир ...
Усещаше се вече, че само думите не стигаха
Всичко беше едно вледеняващо НЕ
Зачудих се дали винаги е било така ...и знаех
Защо отлагах?!
Трудно е да се разделиш с мечтите, еднакво трудно и с илюзиите ...
Имаше хора,които трябваше да пусна да си отидат, а други просто да изгоня на сила от себе си
Сърцето ми беше Луна, срещу която душата ми виеше страшно ...
На много пъти поемах въздух, знаейки, че всичко ще свърши само с една дума
Дали се боях да я кажа, дали просто отлагах, в страх от самотата...
И тогава си спомних за пореден път- вече бях сама...а воят отвътре беше неспирен от много, много дни
Странно е как предела се усеща...
Той настъпва тих, уверен, всеобхващащ...
Разстила се нагъсто върху душата, покрива я отвсякъде и тя вече усеща, че е дошъл оня миг,
в който всичко е свършило за нея
Думите нямат значение, болката е била само един безкраен път до истината, вещите вече не напомнят за присъствие, а обещанията увисват в нищото, студени като ледени пръчици, пукащи от собствената ми топлина
Изведнъж всички решения се оказват лесни...сякаш винаги са били такива
И хората все така познати...се изпразват от онзи красив смисъл, в който сме ги обличали, докато не останат в собствената си голота...
Страшна е тя...страшна и пуста
Така безлична, та единствено дългия път я осмисля
После неминуемо се питаш защо, кому е нужно всичко това...
Отговора е само един - на душата!
На душата, която вие страшно срещу окървавената красива Луна,
знаейки, че всичко е свършило, а воят, е вой на сбогуване
Иначе всичко е така просто...а истината толкова лесна...Само страхът загрозява всичко...
Добре, че Луната е тъй високо, та да не може нищо да я помрачи ...
Толкова високо, колкото всеки сам иска да извиси и душата си ...
https://plus.google.com/u/0/+PersaSarik/posts
Бездушието на всичко наоколо ме беше изтощило до крайност, дишах, а нямаше значение...
Бях благодарна единствено, че успявах все още да виждам поне красотата на живота, останал отвъд моя собствен мир ...
Усещаше се вече, че само думите не стигаха
Всичко беше едно вледеняващо НЕ
Зачудих се дали винаги е било така ...и знаех
Защо отлагах?!
Трудно е да се разделиш с мечтите, еднакво трудно и с илюзиите ...
Имаше хора,които трябваше да пусна да си отидат, а други просто да изгоня на сила от себе си
Сърцето ми беше Луна, срещу която душата ми виеше страшно ...
На много пъти поемах въздух, знаейки, че всичко ще свърши само с една дума
Дали се боях да я кажа, дали просто отлагах, в страх от самотата...
И тогава си спомних за пореден път- вече бях сама...а воят отвътре беше неспирен от много, много дни
Странно е как предела се усеща...
Той настъпва тих, уверен, всеобхващащ...
Разстила се нагъсто върху душата, покрива я отвсякъде и тя вече усеща, че е дошъл оня миг,
в който всичко е свършило за нея
Думите нямат значение, болката е била само един безкраен път до истината, вещите вече не напомнят за присъствие, а обещанията увисват в нищото, студени като ледени пръчици, пукащи от собствената ми топлина
Изведнъж всички решения се оказват лесни...сякаш винаги са били такива
И хората все така познати...се изпразват от онзи красив смисъл, в който сме ги обличали, докато не останат в собствената си голота...
Страшна е тя...страшна и пуста
Така безлична, та единствено дългия път я осмисля
После неминуемо се питаш защо, кому е нужно всичко това...
Отговора е само един - на душата!
На душата, която вие страшно срещу окървавената красива Луна,
знаейки, че всичко е свършило, а воят, е вой на сбогуване
Иначе всичко е така просто...а истината толкова лесна...Само страхът загрозява всичко...
Добре, че Луната е тъй високо, та да не може нищо да я помрачи ...
Толкова високо, колкото всеки сам иска да извиси и душата си ...
https://plus.google.com/u/0/+PersaSarik/posts
Коментари
Публикуване на коментар
Пътят винаги е дълъг, осеян с мисли, чувства и идеи ...
И никога не сме сами на него,независимо колко пуст ни се струва той понякога
Всичко е само търпение и положителен устрем към живота !