Мога ли да ти вярвам-казах и затворих очи...бях толкова уморена вече и се пренесох в един отминал свят с равновесие и радост-По дяволите, добре, че нямам нужда да ти вярвам -след толкова време вече знаех, че истината се прави, показва, утвърждава, думите...думите вече нямаха стойност за никой, а в редките моменти, когато всички бяхме искрени, събирахме тия бисери в чаша със силно питие и ги изпивахме наново...Не трябваше да се разхищава нещо тъй ценно като истината...
Обичах хотелите, изкарах в тях първите две седмици след пристигането....Беше ми хубаво, знаех, че трябва да съм тук, а защо и как не беше важно
Имах малко приятели, май никакви по онова време, повече познати и то пръснати натам-насам като снежинките навън , и се топяха също толкова бързо, особено ако имаш нужда от тях...Естествено, за по питие всички бяхме на линия...Неотложни бяха тия срещи, всички се нуждаеха от малко жив адреналин в кръвта...
Някъде по него време разбрах, че човешките качества ги няма...Хората бяха стока и продаваха, и отдаваха всичко от себе си без жал...Реалност, толкова смразяваща на фона на топлото кристално море...Прежалила бях всичко, знаех, че трябва да достигна до оная истина, която не ми даваше мир и покой от толкова време..Все пак рядко грешах, не аз, а интуицията ми...Добре, че е тя та да ми спасява задника от какви ли не чудеса...
Обичах хотелите, изкарах в тях първите две седмици след пристигането....Беше ми хубаво, знаех, че трябва да съм тук, а защо и как не беше важно
Имах малко приятели, май никакви по онова време, повече познати и то пръснати натам-насам като снежинките навън , и се топяха също толкова бързо, особено ако имаш нужда от тях...Естествено, за по питие всички бяхме на линия...Неотложни бяха тия срещи, всички се нуждаеха от малко жив адреналин в кръвта...
Някъде по него време разбрах, че човешките качества ги няма...Хората бяха стока и продаваха, и отдаваха всичко от себе си без жал...Реалност, толкова смразяваща на фона на топлото кристално море...Прежалила бях всичко, знаех, че трябва да достигна до оная истина, която не ми даваше мир и покой от толкова време..Все пак рядко грешах, не аз, а интуицията ми...Добре, че е тя та да ми спасява задника от какви ли не чудеса...
Коментари
Публикуване на коментар
Пътят винаги е дълъг, осеян с мисли, чувства и идеи ...
И никога не сме сами на него,независимо колко пуст ни се струва той понякога
Всичко е само търпение и положителен устрем към живота !